Показват се публикациите с етикет Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Любопитно. Показване на всички публикации

сряда, 17 ноември 2021 г.

Отговорът на въпроса " Кои са тези тримата и каква история ги свързва?" Това са Георги Раковски, Коста Паница и Филип Тотю. Това, което ги свързва е, че Паница организира пренасянето на злато и брилянти откраднати от Филип Тотю в сандък с костите на Раковски

 Това са Георги Раковски, Коста Паница и Филип Тотю!  

На 3 февруари 1861 г. Раковски пише следния завет: „...Аз всякога съм бил българин и ще бъда не само до гроб такъв, но ще оставя завещание, щото, после смъртта ми, и прахът ми да не се меси с друга народност”. Не е знаел обаче какви перипетии ще имат костите му след кончината му. 

През 1867 г. белодробната туберкулоза поваля Георги Раковски. 

 

Историята с костите на Раковски започва през февруари 1885 г., когато старият войвода Филип Тотю по заръка на Коста Паница получава мисия да осигури финанси и оръжие за организиране на чети за освобождението на Македония от турско иго. През февруари 1885 г. Тотю, познат с крайните си методи, убива и ограбва в Крайова богатия българин Христо Калъпов. Плячката е наполеони, брилянти и облигации (купони на банка „Кредит Фонсир Урбан”). Румънската полиция е вдигната на крак. Граничните пунктове следят внимателно преминаващите пътници. Тотю скрива богатството и се прибира в България. Паница се тюхка как да го прехвърли в Русе.  


Един патриотичен повик на русенските поборници му помага да разреши проблема. През 1884 - 1885 г. русенци излизат с призив към Министерството на външните работи за съдействие да пренесат тленните останки на Раковски  на българска земя и да останат в Русе. С писмо от 24 март 1885 г. сестрата на Раковски Неша категорично отказва това предложение, като отбелязва: „Аз никога не ще се съглася братовите ми кости да се пренесат другади, освен в Котел. Брат ми е роден в Котел и там трябва следователно да се пренесат и погребат костите му.”  


На Паница му хрумва гениалната идея с костите на бележития българин да пренесе и брилянтите в България. 

Включва се с плам в начинанието и е избран за председател на комисията по пренасяне на костите на Раковски. Паница посещава няколко пъти Букурещ по организирането на церемонията. Княз Батенберг нарежда останките да се пренесат в София, а Народното събрание на специално заседание да се произнесе къде да бъдат съхранени за вечни времена. Определя се 2 юни 1885 г., неделя, да бъде извършено пренасянето. За целта Управлението на флотилията и морската част в Русе подготвя своите кораби. 

На 1 юни упълномощените дейци са в Букурещ. Сред тях е и Паница. Същия ден, по указания на свещеника, който е погребал Раковски, и даскал Александър от българското училище в Букурещ е отворен гроб №5. Костите на бележития българин са извадени и положени в специален ковчег. Траурното шествие се отправя към българската черква. Същата нощ хората на Паница, които вардят тленните останки,  

отварят ковчега и поставят в него откраднатите пари купони и брилянти. 

На 2 юни 1885 г. след архирейска литургия специален влак тръгва от букурещката гара „Филарет” за Гюргево, където пламенна реч на румънски произнася д-р Панайот Жечев, родом от Котел. После ковчегът е отнесен на българския кораб „Взрив” (1887 г. – „Асен”) и положен на палубата, декорирана с великолепен балдахин. Дунавски моряци застават на почетна стража. На кораба се качват официалните лица и Паница. За останалите е предвиден „Голубчик” (1887 г. – „Крум”). В 16 часа корабите спират на русенското пристанище, което се оглася от траурна музика и топовни гърмежи. Огромното множество хора, придошли от всички краища на страната, прилича на развълнувано море. Процесията потегля, начело с митрополит Григорий, по главната улица, украсена с черни знамена, за църквата „Св. Троица”. През нощта отново край ковчега на стража застават хората на Паница  

 
 

и отмъкват плячката 

 
 

На другия ден след опелото в църквата и реч на митрополит Григорий костите са натоварени на парахода и от Лом са отнесени в София. Стотици отиват да ги посрещнат чак до с. Връбница. Учители, чиновници, еснафи, почти цялата тогавашна интелигенция. Учрежденията по случая са затворени. Пред входа на столицата начело на множеството застава княз Батенберг, вървейки пешком с отложена шапка. До него, благочестиво настроени, крачат Паница, Ризов и другите им другари.  

През това време Паница търси начин да пласира купоните – наполеоните и брилянтите лесно се харчат. Няколко облигации дава на Димитър Ризов, редактор на в. „Македонски глас”, да ги употреби в полза на освободителното дело. Ризов ги продава на софийския банкер Михаил Калъпов за 300 лева. В България друг купувач на румънските купони не се намира. Паница ги дава на доверените си офицери, които служат в Русе – капитан Порфирий Колобков и поручик Константин Сапунов, слага в джобовете им по шепа наполеони и ги изпраща във Виена. Какво е спечелил от аферата с купоните Филип Тотю, не се знае. Няма съмнение, че  

 
 

част от златото и брилянтите са потънали в джобовете 

 
 

 на Тотю и Жеоржеско, но последвалите събития показват, че голяма част от плячката войводата е предал за македонската кауза. 

Първоначално костите са занесени за съхранение в тавана на столичното общинско управление, а после са поставени до олтара на църквата „Св. Неделя”. След разкриване на аферата с купоните са обречени на забрава. През 1888 г. ген. Андрей Блъсков ги видял заровени в един ъгъл на църквата, а през 1909 г. Григор Начович алармира, че са захвърлени на църковния таван. Общинският столичен съвет взема решение да ги погребе в Софийските гробища, но това не се случва и те остават на тавана. След атентата през април 1925 г. взривната вълна ги сгромолясва на пода в църквата. Истинско чудо е, че остават относително неповредени благодарение на металната ракла. През 1942 г. по инициатива на котленската общественост са пренесени в родния му град. Така след 57 години се сбъдва желанието на сестра му Неша, но тя не доживява този ден, умира на 19 януари 1910 г. в Пловдив.     

 

понеделник, 4 октомври 2021 г.

Любопитно: 8 години след като са изпратили Юрий Гагарин в Космоса в СССР са започнали да произвеждат тоалетна хартия!

Точно 8 години след като СССР са успели да изпратят Юрий Гагарин в Космоса са направили първият завод за тоалетна хартия. През 1969-а година в СССР е открит първият завод за тоалетна хартия. Производството е със закупени от Великобритания машини. 


Това става век след първото приложение на стоката в САЩ и 50 години след масовото й навлизане в Цивилизования свят. 


За да образоват населението си как да ползват тоалетна хартия властите правят и тези упътвания за ползване.  


В СССР остават верни на принципите си, че не е важно благото на собствените граждани, а само съревнованието с капиталистическите държави. Въпреки откриването през 1969 година на тази придобивка на цивилизацията в СССР и в целия соц. лагер, тоалетната хартия си остана дефицитна стока до падането на режима през 1989 г. 



четвъртък, 1 април 2021 г.

Отговорът(8): Това е медал за пиянство, който тежал 7кг. и трябвало да се носи от пияниците

Вчера попитах: Какво е това?

Отговорът: Това е медал за пиянство.

Руският цар Петър I не обичал пияниците, затова през 1714г. излезнал с решение как да се справи с този проблем  и на алкохолиците бил даван ... медал.

Медал за пиянство! Теглото на тази прекрасна награда било около 7 кг., при това без веригите , тъй като бил направен от чисто желязо. Медалът " връчвали " в полицейското управление, а  конструкцията на врата се закрепвала по такъв начин, че " награденият " не можел да си я свали сам. Пияницата бил длъжен да носи отличителния си знак в продължение на една седмица.


Всички любопитни истории може да видите в рубриката "Любопитно".

неделя, 28 март 2021 г.

Отговорът(7): Това е най-известният френски футболист през 70-те, който от 39 години е в кома! Най-голямата любов в историята на футбола

Вчера попитах: Кой е мъжът на снимката и с какво е известен?


Отговорът: Това е Жан-Пиер Адамс, който е в кома от 39 години. Жан-Пиер Адамс е най-известният френски футболист през 70-те години. Бивш национал, защитавал цветовете на „Ница“ и ПСЖ.

За него времето е спряло от 17 март 1982-ра. В деня, в който отиде в болница в Лион, за да се подложи на проста операция на сухожилие на коляното.

Мадам Бернадер Адамс живее един и същи ден в продължение на 39 години в малка къща във френския град Ним. Всяка сутрин в 7 часа влиза в една от стаите, която е превърната в болнично отделение. Там лежи нейният съпруг.

За него времето е спряло от 17 март 1982-ра. 

Тогава Адамс е в края на своята футболна кариера. Завършил е треньорски курс и мечтае да
продължи да е част от най-великата игра. Негов познат го среща в Лион и му препоръчва незабавна операция, докато Жан-Пиер отлага и кара на обезболяващи.

 

„Няма защо да чакаш още, лесна работа е тази операция“, казал неговият приятел, доктор в местната болница. И Адамс се съгласил. Интервенцията наистина не изглеждала сложна. Съдбата обаче е решила да обърка всичко.

 

По това време във Франция лекарите стачкуват. Болницата в Лион няма достатъчно персонал.

Заведението разполага само с един анестезиолог. Тя се грижи за всички пациенти, включително и децата. Помощник-хирург пък е неопитен стажант от медицинско училище. Затова впоследствие и двамата докладват, че грижите към Адамс надхвърляли техните възможности. Оправдания валят от всички страни, след като са допуснати редица грешки. Жан-Пиер е интубиран грешно, бита му е двойна доза упойка и вместо да се осигури вентилация, дробовете му са блокирани. От загубата на кислород сърцето спира.

По това време неговата съпруга Бернадет пие пета чаша кафе, докато се грижи за синовете им - Лоран (11 г.) и Фредерик (4 г.). Странното чувство на тревожност не я напуска, докато чака новини от Лион.

„Всичко ще бъде наред. Няма причини да се тревожиш.“ Това били последните думи на Жан-Пиер към Бернадет. Те звучат в главата й отново и отново. Прекъснати са от позвъняване на домашния телефон. Първоначално лекарите не казват ужасната истина на госпожа Адамс. Тя оставя грижите на децата на бабите и дядовците, за да замине за Лион. Там прекарва 5 дни до леглото на своя съпруг. Време на тревожност, сълзи и дори писъци. Жан-Пиер обаче не ги чува.

 

Следват консултации със светила във френската медицина и прехвърляне на бившия футболист в друга болница. Всички са категорични: част от мозъка е повреден и повечето функции не могат да бъде възстановени. Жан-Пиер може да диша сам, но нищо повече.

 

Пред неговата съпруга е поставен въпросът дали е съгласна на евтаназия.

„Лекарите ме попитаха, но аз не ги слушах - разкрива Бернадет. - Това е любимият ми човек. Как мога да отнема живота му?“

Най-голямата любов в историята на футбола

Мадам Адамс прибира своя мъж у дома и започва да се грижи за него. Храни го, преоблича,
бръсне, дори не пропуска възможността да му прави подаръци.

След 12 години съдебни битки на Бернадет са отпуснати месечни помощи, а със средства помагат още Футболната лига и съюзът на бившите френски национали. Едва през 1989-а стажантът и анестезиоложката са признати за виновни за неумишлено престъпление. Присъдата на двамата медици окончателно е произнесена в средата на 90-те. И тя е... едномесечно отстраняване от работа и глоба в размер на 750 евро днешни пари.

 

Въпреки трудностите Бернадет не се предава. Редовно на визитация се отбиват синовете й, които сега са по-стари от времето, когато Жан-Пиер не е бил в кома. В къщата щъкат и внуци на някогашния футболист. Те не познават своя мълчалив дядо. За него те също са непознати.

 

От онзи съдбоносен месец март са изминали 39 години. Бернадет Адамс не допуска фотографи до своя съпруг. Тя не желае светът да го запомни в настоящото му състояние.

 

„Не се чувствам сама, защото за мен съпругът ми е жив - добавя Бернадет. - Разбирам, че не ме чува, но въпреки това не спирам да му говоря. Разказвам му новините от света, споделям неща за нашето семейство, чета на глас вестници. В пресата търся най-вече страниците за наука, защото не съм загубила вяра, че медицината може да го излекува.“

 

Бернадет споделя, че понякога съпругът й потрепва, например, ако домашното им куче лае или вратата се затвори силно при течение. Виждала е реакция и при определени миризми.

 

Въпреки това времето за Жан-Пиер е спряло, но не само образно казано. На 10-и март, неговия рожден ден, съпругата му подари нови дрехи. Според мнозина очакването на чудо от страна на мадам Адамс е безнадеждно и безмилостно. Все пак посвещава живота си на човек, който е между живота и смъртта. И то вече 39 години. И така всеки ден. Време, изпълнено със страдание и... любов.

 

„Няма да го оставя, защото не може да оживее без грижите ми - казва Бернадет. - Никога не съм спирала да го обичам. Моите синове? Това не е тяхната съдба, а моята. Мечтая само за едно - Жан-Пиер да се върне към живота. Искам само 5 минути той да е добре. Това време ще ми е достатъчно. Искам отново да го чуя, да говоря с него, да чувствам ръцете и топлината му. След това мога да умра щастлива.“

 

Днес Жан-Пиер и Бернадет Адамс продължават да са в своя скромен дом в Ним. Вчерашният ден продължава да е... днешният и предстоящият. Съдбата е жестока за тях, но много повече към всички нас. Защо ли? Защото следващият път, когато кажем, че обичаме човека до нас, ще се сетим за мадам Адамс. И отговорът на въпроса дали бихме направили същото за своята половинка, може и да не ни хареса.

четвъртък, 25 март 2021 г.

Отговорът(6): Двама български авиатори в Америка


Вчера попитах: Кои са двамата мъже и къде е направена снимката?

Отговорът(6):  Това са българските авиатори Асен Йорданов и Александър Стоянов, заснети пред българското посолство в Съединените американски щати, където са пристигнали (с финансова помощ от правителството) за да участват в международния конкурс за околосветско пътешествие със самолет, организиран от Aero Club of America (Американски авиоклуб), с награда 25 000 долара. Впоследствие конкурсът е отменен защото българските летци са единствените кандидати. 31 август 1921 г.

неделя, 14 февруари 2021 г.

Отговорът (5): 15 годишен русенец изчезва завинаги с чужд кораб вдъхновен от приключенски романи!

Вчера попитах: "С какво е известен този младеж живял през 30-те години на 20 -ти век в Русе?"

Отговорът:

През 1937 година на 18 април 15-годишният Петър Колев от Русе излиза от къщи под предлог, че заминава на екскурзия в Образцов чифлик и завинаги изчезва. 

Баща му не се усъмнява в думите му и  пуска сина си.

За възрастта си Петър бил доста зрял и се шляел постоянно сам.

 

Това последно пътешествие започва съвсем обичайно и по нищо не подсказва, че ще се развие по абсолютно неочакван сценарий.

 

Момчето повече не се връща вкъщи. Kакто се разбира по-късно увлечено от прочетените книги 15-годишният се впуска в свое собствено приключение.

 

На всеки три дни Петър пращал писмо до вкъщи, за да успокои родителите си, че е добре. Последното писмо, което получило семейството е с дата 28-ми април. Изпратил го е от Бургас.

В него момчето обяснява, че след 15 минути заминава за Марсилия с френска платноходка. Писмото пристига в Русе след 10 дни.

 

Това е идеално за Петър, тъй като планът му да потегли с платноходката междувременно се е провалил. Контролът на бургаското пристанище бил твърде строг, за да се намери лесна пролука. Все пак момчето получава втори шанс да сбъдне мечтата си. На 10 май в 18:20 часа от Бургас трябва да отплава датския параход "Готланд".

 

Младежът прави прецизен план  за промъкване на кораба. В късните часове на предишния ден  той доплува до кораба. След известно чудене той се вмъква в удобен ъгъл, където е топло и там изкарва нощта. Никой от целия екипаж не разбира за присъствието му. 

Точно в 18:20 корабът вдига котва, а малко преди полунощ матросът Вьорк минавайки през мястото, където се е скрил младежа дочува странен шум, но постоява няколко минути и шумът не се повтаря.

 

Все пак матросът докладва за чутия шум на капитан Хенрих Енгстрьом. Матросът изказва подозренията си, че в хамбара има скрит човек. Капитанът заедно с боцман Олсон и третият машинист Кринвал отварят хамбара и изваждат отвътре 15-годишният български младеж.

 

Петър не знае и дума на чужд език и няма пукната пара в джоба си. Никой от датчаните също не знаел български език. Младежът само стоял и гледал виновно и не разбирал какво си говорят.

 

На капитана веднага му станало ясно каква е работата. Той самият, когато бил на 14-годишна възраст напуснал дома си и постъпил на работа в някакъв кораб. Затова съжалил младежа.

 

Така младият български юнга заживял сред моряците. Липсата на комуникация с екипажа сериозно притеснила 15-годишния Петър. У младежа възникнало подозрение, че след пристигането на парахода в Копенхаген ще бъде предаден на българското дипломатическо представителство и върнат обратно в България.

 

На 18 май в ранни зори датския кораб наближил Гибралтар. В 6:00 сутринта само няколко минути преди да навлезе в пристанището моряците установили липсата на българина.

 

Корабът е претърсен, но от нашенеца нямало и следа. Липсвал един спасителен пояс, от което датчаните си направили извода, че юнгата е доплувал до африканския бряг, който не бил далеч.

От кораба спускат спасителни лодки и цял ден обикалят района в търсене на момчето. На 28 май параходът се завръща в Копенхаген и капитанът съобщил за случая на българския вицеконсул Нилс Ерик Едбал. Уведомена е и българската полиция, която вече издирвала гимназиста по сигнал подаден от баща му.

 

За съжаление сигналът на капитана идва твърде късно, след второто бягство на младежа и горещата следа е изгубена.

 

Въпреки това българската полиция прави голямо проучване на личността на Петър и разбира интересни подробности. Разпитани са съученици на малкия авантюрист, приятели, учители и роднини. Всички характеризират четвъртокласника от русенската гимназия, като буен младеж с развинтена фантазия. Юношата бил фанатичен поклонник на творбите на Майн Рид и има у дома си голяма колекция от приключенски романи.

 

Идол на Петър е българският пътешественик Никола Кутинчев известен през 30-те години. Той е автор на доста книги, в които описва пътешествията си в далечни екзотични страни. В тогавашния периодичен печат често излизат негови статии, които са любими на младежите.

 

Под влиянието на тези романи и съчиненията на Кутинчев младежът мечтаел за същата авантюра. Най-много го вълнувала Африка. Според следователите най-вероятно момчето се е озовало на черния континент. От полицията били направени постъпки пред френските колониални власти в Мароко и Алжир за издирване на беглеца. Усилията обаче остават безрезултатни. В търсенето на момчето се включват и българите служещи във френския легион в северна Африка. Търсенето продължава с години, но Петър сякаш е потънал вдън земя.

 

По нататък всичко вече е само предположения. Следите на буйния гимназист са изгубени.

Най-интересното е, че започнала дискусия за ползата от четенето на приключенски романи, която се появява в една литературна притурка на столичен ежедневник. Там сериозни личности заклеймяват с морализаторски наставления тази литература, като несериозна и пагубна за младото поколение. Все пак се намират по-трезви умове, които казват, че и алкохолът е вреден, когато не се консумира в разумни количества.

Всички материали от тази поредица може да четете в раздел "Любопитно".


неделя, 7 февруари 2021 г.

Отговорът(4): Той е истинският герой изигран от Тодор Колев в "Опасен чар"! Кочо Капитанчето - международен крадец и измамник!

Днес попитах: С какво е станал известен този мъж в България и на Балканите в началото на 20-ти век?

Отговорът: Той международен измамник станал прототип за филма на Тодор Колев "Опасен чар"

През първите десетилетия на ХХ век в престъпните среди се носи като легенда името на международния крадец и измамник Кочо Дамянов, известен повече като Кочо Капитанчето.

 

Мистериите около личността му остават неразгадани за полицията у нас и в чужбина, а името му се превръща в нарицателно за изтънчен мошеник. По-късно образът му става основа за филма на Тодор Колев "Опасен чар".

Кочо е роден в Бяла, Варненско, някъде към 1890 г. Той е строен и елегантен, със засукани мустаци и хитри очи, от които нищо не убягва. Владее всички форми на джебчийското изкуство. Кочо разбива напълно представата, че крадците са нискокултурни примитиви или по-скоро е изключение от правилото.

Измамникът е интелигентен, владее 12 езика, обиколил е много свят.

Много пъти е осъждан и е избягвал от затворите. Първите подвизи на бъдещия джепчийски цар започват през 1908 г. Кочо Капитанчето се сдружава с по-старите престъпници Чекердето и братя Тинко и Колю Ангелови, от които черпи вдъхновение. Четиримата престъпници измамват няколко богати търговци и им задигат хиляди левове. Схемата е проста - двама от бандитите, единият е Кочо, се наемат да работят за набелязаните мишени.

 

С красивия си външен вид, добри обноски и порядъчно излъчване, бандитът получава службата без проблеми. Веднъж уредили се, мошениците разузнават къде търговците държат парите си и издават скривалището на своите другари. 

Те атакуват магазините и канторите през нощта и отмъкват плячката. Започват разгулен живот, който веднага впечатлява полицията. Но престъпленията са извършени така, че не оставят никакви следи. Кочо прекарва известно време с бандата, колкото да усвои занаята.

 

Междувременно открива и дарбата си на джебчия и артист, който може да свали перлена огърлица от нечий врат, без да го усетят. След като решава, че е натрупал достатъчно опит, Кочо започва да действа самосиндикално. Първоначално вършее по пазари и гари, след което се заема с по-сериозни удари. Основната му схема е проста и безотказна: сдушава се с някой богат човек, след което го ограбва, като често за по-сигурно го упоява предварително.

 

След един подобен случай мошеникът все пак е заловен, осъден и пратен да лежи в Черната джамия в София. Как престъпникът избягва от това свръхохранявано място, не е ясно и до днес. Все пак притеснен, Кочо решава за по-сигурно да напусне България. През месец август 1909 г. Кочо вършее из съседна Румъния. Там ограбва български търговец, след като преди това се сближава с него. 

Нещастникът спестява с много труд 1000 лева и отваря собствена кръчма в Търново. За да има заведението по-голям успех, търговецът отива в Букурещ да търси вариететни артисти. На един голям площад се запознава с Кочо. Търговецът споделя целта на пътуването си и нашият човек си предлага услугите да му помогне.

 

В Букурещ двамата се установяват в хотел "Габровени" в стая за двама. Първата вечер хапват в ресторант, след това към 10,30 часа вечерта се прибират в хотела. Уморен от пътуването, търговецът скоро заспива. Кочо се преструва на заспал, но просто хитрува и чака спътникът му да заспи. След това поднася към носа на заспалия шишенце с упояваща течност.

 

След като смръква от нея, нещастният търговец изпада в непробуден сън. Докато жертвата му хърка, ловкият Кочо си съблича дрехите, облича тези на търговеца, взема парите, задига и куфара му и, незабелязан от никого, излиза от хотела.

 

Алчният крадец се връща, за да вземе пардесюто на търговеца, което в бързината е забравил да отмъкне. На излизане портиерката забелязва Кочо и го пита къде отива. Напълно хладнокръвен, крадецът обявява, че получил спешна покана от София да се яви на телефона в 1 часа след полунощ. Поръчва на жената да не се дига шум, защото приятелят му бил уморен и заспал дълбоко. След това Кочо спокойно си излиза от хотела, а повярвалата му портиерка кротко ляга да спи.

 

На сутринта жената няколко пъти чука на вратата на стаята, където би трябвало да са двамата наематели, за да влезе да почисти, но отвътре никой не отговарял. Едва към 4 часа следобед портиерката решава да влезе в стаята и като вижда, че упоеният търговецът още не става, започва да го дърпа, уплашена да не е умрял. Ограбеният, макар и трудно, се събужда. Главата му е замаяна. След като се свестява, търговецът пита портиерката къде е другарят му. Тя му разправя как той излязъл от хотела и какво че му липсват парите часовникът, дрехите и куфарът и разбира какво е станало. Съобщават веднага на полицията, но тя е безсилна пред таланта на Кочо.

 

В края на 1909 г. Кочо все още е в Румъния, този път в Браила. Там министерството на търговията и земеделието командирова двама чиновници. Те се установяват в един хотел в центъра на града. Един ден при тях се явява Кочо и ги моли да го препоръчат на съдържателя на хотела за келнер. Те се съгласяват и същия ден чорбаджията го назначава.

 

Мошеникът започва работа веднага. Няколко минути са му необходими да се ориентира в обстановката, след което прибира всичко по-ценно, което му попада. На излизане претършува и куфара на своите благодетели. Оттам задига 505 лева и изчезва. Потърпевшите научават, че ограбеният се казва Александър Бонело, роден в Малта, дошъл преди няколко дни от Цариград след дълго скитничество и мошеничество. Румънската полиция отново е безсилна пред изкусния мошеник.

 

През ноември 1910 г. Кочо пристига с параход във Варна. Установява се в хотел "Орел" заедно със "съпругата си" рускинята Мария Сергеевна. Там тарикатът се представя за английски търговец, но веднага се отдава на занаята си - джебчийството. На 30 ноември Кочо се разхожда по булеварда, когато е забелязан от случаен минувач. Този минувач не е кой да е, а един от измамените чиновници в Браила - Сава Станчев. Последният зяпа няколко секунди, мъчейки се да си спомни откъде познава това лице. В един миг паметта го озарява.

 

Станчев тръгва след стария си познат. Помолва първия срещнат стражар да го задържи, като му описал с две думи случая. В този момент мошеникът се обръща, дочува разговора и внезапно побягва. Стражарят хуква след него. Зрелищната гонитба впечатлява минувачите, някои от които се притичват на помощ. С триста зора "английският търговец" е заловен.

 

Откарват го в участъка. После обискират хотелската му стая и намират множество ценни предмети и инструменти от арсенала на професионалните апаши. Жена му също е доста съмнителна. Снимката в паспорта не отговаря на лицето английския консул във Варна, който още същия ден настоява пред властите да освободят поданика на Обединеното кралство. 


От полицията категорично отказват с аргумента, че задържаният се е представял под различни имена и народности. 

Скоро полицаите откриват, че Александър Бонело всъщност е старият им познат Кочо Дамянов. Установяват, че същият преди години лежи в Черната джамия в столицата, откъдето избягва. В делото му фигурира и обирът на българския търговец в Букурещ. След като номерът с английския консул не минава, на 27 декември Кочо избягва от затвора при неизяснени обстоятелства и пристига в София. 

Още на следващата вечер той се разхожда на перона на Централна гара елегантно облечен, оглеждайки пристигащите и заминаващите влакове. На прозореца на първокласно купе се показва красива чужденка със скъпо колие на врата. Тя подава глава навън да се полюбува на Кочо, който отправя страстни погледи

 

След няколко изящни фрази, произнесени от мошеника на перфектен френски, дамата се навежда още повече, за да получи страстна целувка. В този момент влакът изсвирва. Кочо целува жената, като същевременно с добре отработено движение хваща колието, дръпва го и го прибира в джоба си. Отчаяният вик на дамата се смесва с грохота на тежките вагони. Влакът се отдалечава, а Кочо потъва в навалицата. След година е арестуван в София, но на 21 февруари 1912 г. избягва от влака София - Варна между гарите Плевен и Пордим, като упоява охраната и скача в движение.

 

Във вихъра на войните името на мошеника отново се губи за дълго време. Повече от десетилетие никой не знае нищо за него. Едва през 1929 г. опитният полицай Старото залавя крадеца в бозаджийница "Радомир" и го закарва в полицията. 

Кочо вдига скандал. Представя се за председател на гръцко-българската комисия и за гръцки поданик. Екстрадират го от България. Ползвайки фалшивия си паспорт, 

Кочо участва в изборите за селски кмет в Солунско и ги печели благодарение на изискания си чар и добри обноски. Които не му пречат само седмица по-късно да отмъкне общинския бюджет от 400 000 драхми и да забегне в Цариград. След известно време Кочо се завръща в България с годеницата си - англичанка. Запознава се с нея на парахода. Сгодяват се на палубата. Кочо й подарява скъпоценен годежен пръстен, краден.

 

Радостта на годеницата е кратка. Щом влюбените слизат на Варненското пристанище, Кочо е закопчан от ченгетата и тикнат в пандиза. Лежи известно време, но излиза на свобода. От този момент за него се носят само легенди.

петък, 5 февруари 2021 г.

Отговорът: Атентатор от световна класа, като Карлос Чакала, става кмет на София

Вчера попитах: С какво е известен този мъж от края на 19-ти до средата на 20-
ти век?
Отгговорът: Атентаторът Антон Прудкин управлява столицата

София е управлявана от всякакви екземпляри. Един случай обаче е уникален без аналог на планетата. Софийски градоначалник е бил страшен атентатор. В топкласацията на терора Антон Прудкин мери ръст с Карлос Чакала и Осама бен Ладен.

Роден в Русе на 16 януари 1880 г., баща му е украински солдат от Руско-турската освободителна война. Майката е българка. През 1885 г. семейството се изселва в Русия, връща се след падането на Стамболовия режим. Антон завършва търговската гимназия в Свищов и морското училище в Николаев.

 

Първото превъплащение на Прудкин е македонски революционер. С неколцина съмишленици крои да потопи няколко европейски кораба в името на страдаща Македония. Набелязани са унгарският „Вашкапу“, австрийският „Аполо“, германският „Темедас“ и френският „Феликс Фресине“. Работата трябва да се изпипа така, че всички да гръмнат едновременно в цариградското пристанище.

 

На 23 август 1903 г. „Вашкапу“ хвърля котва във Варна. На палубата се качват четирима съзаклятници. Стефан и Иван са пътници, Антон и Василий - изпращачи. Два тежки куфара е багажът им. „Тъй наречената адска машина се помещаваше в единия куфар - разказва Прудкин, - но като за всеки обречен параход бе определено по петдесет килограма динамит-мелинит, а такова голямо количество, сложено само в един куфар, би представлявало известни неудобства при носенето му, особено поради тежестта, заради това динамита го разпределихме в два куфара по 25 килограма.“

На другия ден атентаторите посрещат следващата жертва „Аполо“. Вапорът обаче хвърля котва подозрително далеч, а знамената на параходните агенции са спуснати наполовина в знак на траур. Разбира се, че през нощта „Вашкапу“ е експлоадирал. Прудкин пита един матрос за причината. „От бомба... porco judo!“, псува морякът и добавя: „Македонските бандити поставили бомба в парахода!“

 

Неизвестно защо часовниковият механизъм се задействал далеч преди Цариград. За да не
рискува, Прудкин хвърля зад борда опасните куфари. В този миг зърва пред Анхиало огромно пожарище - спасеният „Аполо“ минавал край догарящия „Вашкапу“.

 

Антон слиза на бургаското пристанище, връща се във Варна и заминава за Европа. Под чуждо име се скрива в Женева. Тук слуша сказки на Владимир Илич Ленин. Огненото слово го превръща в редник на Световната революция. Само че така, както той я разбира - по Прудкиновски!

 

През 1905 г. терористът плава на парахода „Борис“ и обслужва арменската революционна организация. Тя търси динамит да ликвидира султан Абдул Хамид II. Като пипват взрива, заговорниците го поставят в дипломатическа карета, с която на 2 юли проникват в двореца „Илдъза“. Денят е петък, в джамията се извършва обредът „селямлък“, присъстват и чужди представители. Арменците се правят на холандци, дошли да приберат своя пълномощен министър.

 

Абдул Хамид излиза от молитвения дом и се готви да седне в каретата си. В този момент колата-бомба спира успоредно на неговата и експлоадира. Земята почервенява от кръв, но падишахът оцелява. По време на следствието белгийският анархист Жорес издава, че динамитът е доставен от някакъв варненски капитан. Това е Антон Прудкин, светва им на турците и протестират пред нашето дипломатическо агентство в Цариград.

 

Когато избухва Първата световна война, Прудкин планира да потопи в Златния рог германските кораби „Гьобен“ и „Бреслау“. Този атентат пропада, защото на 5 октомври 1915 г. е арестуван, обвинен в шпионаж и осъден на доживотна тъмница. В затвора дели килия с Александър Стамболийски. Специалистът по взривове толкова се харесва на селския водач, че като идва на власт след войната, го назначава за столичен градоначалник.

Терористът се запретва да въведе ред в столицата. Главната директива е да се смажат буржоазните елементи, които са бурени в браздите на земеделския възход. Денем Антон Прудкин обикаля на кон улиците и святка наляво-надясно с очи. Нощем маскиран участва в обиски и арести. Знатната дама Султана Петрова свидетелства:

 

„Маскираното лице мълчаливо се нахвърли в стаята, притече се най-напред към леглото, а после разтърси долапите и всичко, което можеше да му се стори подозрително. След това пак в пълно мълчание като някой избягал от лудница пациент бегом се затича към таваните. Оттам чухме заповедта: „Стреляйте върху всеки, който се опита да бяга.“ Смаяна, попитах пристава Милев: „Какво значи това?“ Той ми направи знак да мълча и ми подшушна: „Началството.“ Разбрах, че това ще да е страшният терорист Прудкин.“

 

През декември 1919 г. избухва Голямата транспортна стачка. По призив на БКП (т.с.) 25 000 души спират работа. Подкрепят ги миньорите от Перник и Бобовдол. Ситуацията става критична. Французите заявяват, че ако не бъде овладяна, окупационният корпус ще се намеси.

 

Изходът е бомба, решава градоначалникът Прудкин. „И тогава аз приготвих снаряда - признава той, - не да разруши, а шум да вдигне, и в една тъмна дъжделива нощ, придружен от Стоил Стефанов, частния секретар на министър Димитров, с явен риск за живота си отидох и сложих снаряда под жп моста при с. Надежда…"

 

Гръм секва съня на близката столица. На другия ден стачниците са обвинени, че си служат с атентати и протестът е смазан. „Така спасихме не само железниците, но и България от чуждата окупация“, доволен е градоначалникът бомбаджия.

 

За 3 март 1920 г. белогвардейският емигрант Пьотр Рис готви сказка на тема „Стара и нова Русия“. Публиката да заповяда в софийския театър „Одеон“, гласят обявите. В 10 часа и няколко минути театърът е взривен. Хвърчат бетон, мазилка, столове, пръска кръв…

 

Отначало полицейското разследване удря на камък. През август обаче от Централния затвор духват криминалните Димитър Патамански и Стоян Луков-Попето. Патамански се прехвърля в Румъния и пред тамошните власти заявява, че той и Попето са гръмнали „Одеон“. Затворникът бил отведен при началника на Обществената безопасност Константин Муравиев. Там бил и Антон Прудкин. Двамата му предложили сделка: той да взриви театъра, а те ще го отърват от пандиза. Бандюгата приел, при условие че ще му помага Попето.

 

На 2 март Прудкин им дал нужната адска машина. Бандитите я отнесли в Княжево, пренощували там и на другата сутрин се промъкнали в мазето на „Одеон“. Хванали бомбата с винтове за тавана. После се изнизали и седнали в близкото кафене да чакат ефекта.

 

След преврата на 9 юни 1923 г. Антон Прудкин е арестуван. За атентата при Надежда получава доживотен затвор, за „Одеон“ е осъден на смърт. През 1930 г. смъртната присъда е заменена с доживотна, а през 1936 г. терористът е помилван и освободен.

 

Прудкин се прибира във Варна, където уж захваща стария морски занаят. Всъщност става съветски шпионин. Купува гемията „Единство“, с която топографира крайбрежието и събира сведения от военен характер. Под предлог, че отива на лов за делфини излиза в открито море и се среща с тайнствена моторница без отличителни знаци. На нея предава информацията.

 

Когато Германия напада Съветския съюз, Прудкин организира диверсионна група. Атентаторът се готви да вдигне във въздуха акционерното дружество „Транспетрол“. В неговите резервоари горивата надхвърлят 10 милиона литра. Акцията е обмислена до най-дребния детайл, но провал обърква сметките.

 

На 22 юли 1941 г. Антон Прудкин е арестуван. Отново е осъден на смърт. Този път дочаква палача. Обесен е във Варненския затвор на 2 август 1942 година.


Източник Росен Тахов (Труд)